„Когато отвори очи, дядо архимандрит с изумление разбра, че е настанен удобно на врата на Сатаната и впил пръсти в здравата му като тел синкавочерна козина, лети над града. Дъхът му се отпусна, дишането му се кротна и той погледна надолу, откривайки с удивление, че дори и през мощния мах на черните криле пак вижда къщите, различава хората, чува думите им и чете мислите им. Крилата загребваха въздуха бавно и дълбоко и с всеки мах тялото на архимандрита се изпълваше с мощните вибрации на космическото зло, душата му усети желание – твърдо и прозрачно като диа- мант – да постави на колене всичко живо, да раз- маже като охлюви нещастниците там долу, да ги набива до последната им молекула в земните им нужди, докато забравят Небето и викнат „Осанна“ на Веелзевул и неговата армия.
Кратко стъписване, лек трус и грозно съска- не прекъснаха мислите на отнесения архимандрит и той погледна надолу. Летяха над черквата „Све- ти Георгий“, в двора на която близо до бухлатите чемшири разговаряха двама души – свещеникът на черквата и младо момче с тъмни кротки очи и благ израз на лицето. Архимандритът познаваше добре свещеника, познаваше и момчето – с топла доброта то попиваше думите на своя наставник и не криеше мечтата си да служи някой ден заедно с него в същата черква. Затова не изтърваше и дума от устата на любимия на целия град проповедник, стараеше се да говори като него, да мисли като него и да вярва като него. Неведнъж биваше гост на дома му, в семейството на свещеника го приема- ха като свой син.“
